Obscene reality

Висока скорост и широколистна гора. Есенна самотна пътека с мокър черен асфалт. Онзи специфичен полъх на Октомври и настроение и много жълти листа по пътя, нанизващи се в дълги метални тракащи токчета. Поглед порещ тишината със звука на рязко разширяващ се въздух. Спокойни топли очи.Поглед зад който се крие огън, пулс и щракане на фин механизъм, захранван от думи, а понякога - и от тишина. Всичко което си осъзнал, изричаш го веднага. Всичко, което не си, после ще ти го обясни морето . С вълните, с пясъка и бриза.

От другата страна - словесна битка с остаряла версия на себе си. Со кротце , со благо... търпение и постоянство...со малко кютек. Губене на битки с удоволствие и насмешка. Войната обаче е моя. Рано или късно. Независимо от обстоятелствата, независимо от условията, независимо от жертвите. Без изключения. Просто е моя. Знам, накрая ще има бял флаг и увиснала физиономия. Знам също, че няма да са моите. Знам, че дори да не съм там, за да ги видя, ще ги почувствам. И знай, че ще изпълнят всяка вена и артерия.

Човекът, легендата и Истината, нейно преосвещенство. Станах суров. Станах студен. Станах безразсъден. Нямам намерение да се извинявам. Там съм, бил съм роден там - готов да спечеля. Трудно. На всяка цена. Винаги. Лесното не ми е интересно. И бавно, търпеливо. А аз съм търпелив. Като камък, почти вечен, растящ на фона на света. Ще бъда там вечер, когато се събудиш, дори малко по-рано. Ще почувстваш хлад, мигове преди ситните капки пот да избият по челото и гърба ти, и те изведат от сънищата ти. Когато мозъкът ти реши, че реалността е по-красива от моят-твой кошмар. Когато е тъмно и тихо. Когато те побиват тръпки - това съм аз. Когато някой се промъкне дълбоко в душата ти -това съм аз. Когато срещнеш поглед всяващ свирепо спокойствие - това пак съм аз. Когато някой се кълне и те лъже, че те обича - пак аз. Аз съм тук. Среднощен кошмар посред деня. Кажи ми, ти къде си?