Inspire the next

Кой ден е незная. Имам бегли предположения, но не мога да бъда сигурен. Всъщност за точно една секунда мога да видя, запомня и oсмисля. Дори и да забравя. Не искам. Сигурно е някакъв вид страх...или фобия от равносметката за изминалите дни, дни в които уж не заспиваш напразно, уж нещо си направил или си научил, или си изживял...абе просто дни със смисъл...- "така си мислиш ти, и група Съветски туристи"/а това очевидно е стар лаф/. Мислиш си, че смисъл има, но какво оставяш всъщност? Ще го запомниш ли тоя ден, ще го забравиш ли? Ще го изровиш ли от кутията с прашни спомени след една, след пет, след двадесет години? Да, не, може би...запази отговора за себе си. И аз търся моя.

Телевизора държа включен, само защото създава красивата илюзия, че не съм сам в стаята. Срещу мен кротко е потънал в мисли дървен неандертал със сламена коса. Буквално можеш да видиш какво е в главата му. Има някакъв чар в него: семпъл и плитък, но все пак замислен. Потънал в мисли съм и аз, гледайки празния флакон от упсарин, захвърлен небрежно на масата.

Разхождам се в клетката си и обръщайки се виждам през прозореца светлинки, мъждукащи от прозорците на насрещните, строени като войници социалистически панелки. Съсредоточен съм обаче върху една. И тя е като другите...но не, все пак някак по-различно свети. Предизвикателно!...това е моята светлинка, нея ще гледам, хипнотизиран като котка, докато

дойде зората и развали всичко-приемливо все пак, нещата все някъде свършват, колкото и да са красиви... ...проклятие, докато мислих за зората, светлинката ми угасна, забравил да се насладя на момента забрaвям и последната надежда. Вдъхновението съвсем угасна и връщам погледа си по-назад, над панелките. Елит ли? Няма такъв! "Мизерия, но живот"- възкликваше неведнъж мой даскал, физик, в кратките забежки от иначе сериозния мат'рял. И си личи тая ми ти мизерия, навсякъде е. Не говоря за бедността, знам че е криза, дявол да го вземе- в криза сме от...колко, 20 години?! Говоря за ония празни души с които всеки ден се разминаваш, тези на които денят им завършва с първа програма, а живота им е миг от вечността. Не искам да става и с мене така, но и не ламтя богатства и величие. Не можеш да ми помогнеш, сам трябва да намеря пътя, ключа от бараката. Всъщност - можеш! Намери своя, вдъхнови мен или вдъхнови следващия. Намери сили

да даваш, макар насила да не става, пък и да оставаш неразбрана. Всъщност забрави следващия, искам те за мене! И не се прави на полузаспала, знам че в теб има страшно много живот, не го пази за после-не си струва. Бъди цветовете които нося, бъди вода и слънце и вятър и...всичко бъди, а силата...тя силата идва сама,

от вдъхновението...

Insomnia

Нощите са дни. Дните незнам какви са, определено обаче не са нощи.

Такова нещо като нощ всъщност няма, и все пак постоянно е тъмно, сиво и мрачно.

Съня и него го няма. Чета по два реда едновременно, но разбирам само единия,

ей така - съвсем избирателно.

Кафето е ненужно, кОлата също. Един топъл билков чай е равен на енергийна напитка.

Понякога чаша студена вода енергизира като Red Bull, a може-би повече.

Въобще безсънието така здраво надделява по точки, че времето е изгубило значение и всякакви цифри избледняват от 

смисъл, колкото и настоятелно да трака часовника.

Приспивателните са излишен разход, разнообразие между поредното ядене в денонощието

или поредната глътка вода.

Новини, форуми, политика, вицове, хороскопи...

...новините са станали скандално смешни

...форумите губят смисъл в момента в който спира да ти пука за мненията на хората

...политиката е фарс, и дори не прикрит, а съвсем явен

...вицовете са същите от едно време, с някой нов персонаж но със старата история

...хороскопите ли? Явно и тях ги влияе кризата, щото и звездите са спрели вече да говорят и догатките покрай тях са неизбежно 

погрешни - примири се с факта, астрологията дори не е наука, кой каквото иска да твърди.

Същевременно простотията залива, и не - не съм я забелязал днес или вчера. Отдавна ми е трън в очите, но тогава не вземаше 

такъв връх. А тя сега така стремглаво залива, че почти непосилно е да й избягаш, и уви съюзниците стават все по-малко, а сам и 

да искаш не можеш да се бориш.

Хора, постигнали малко, започват да се мислят за велики и се мъчат да те гледат от високо. В момента в който ги задминеш се 

чудят къде да се скрият, щото обстоятелствата нещо не им харесват. Но нее, ти не можеш да вървиш с високо вдигната глава, 

ще те помислят за надменен, ще кажат че си забравил от къде си тръгнал, че много ти е порастнало самочувствието...абе, ти 

знаеш ли колко ми пука за тия хора? Предполагам!

Знаеш ли колко се уморих, всичко което чувам да са оправдания, щото така е по-лесно? Предполагам че не!

Не, аз не съм се предал, няма и да го направя, но ако ти се събуждаш сутрин и се питаш какъв е смисъла на живота тук,...ами 

такъв няма.

Раждаш се в търсене и умираш в търсенето му. Единственото което има значение е да оставиш нещо след себе си. Така, дори да 

не си безсмъртен приживе ще станеш, посмъртно. И ако ти звучи като парадокс - опитай, и ако има задгробен живот, ще видиш, 

че съм прав.