Unimpeachable tits

за фон: Spiller - Cry Baby

Цял живот ги търсиш. Мислиш си, че ти трябват перфектните. Имаш фетиш към формата им, големината им, разстоянието помежду им. Дали дясната да е по-голяма от лявата, дали да е обратното или пък си фен на симетрията. Предпочиташ големи зърна, малки зърна, тъмни, светли, вдлъбнати или изпъкнали. Насочени към носа или...обувките ти. Всъщност, сочещи в една и съща или в различни посоки. С малки косъмчета или с много, много малки розови пъпчици...или каквото там ти се върти в перверзната тиква. Въпросът е, че едва ли ще ги намериш. Мислиш си, че тя трябва да има перфектния коктейл от мазнини, млечни жлези и колаген, завършващ с капачка по твой вкус. Секунда, спри да бъдеш свиня за миг и се престори, че няма значение. Когато я намериш, тая дето може да те удърви, но може и да те замисли...тогава живота става с няколко идеи по-труден, за добро или лошо. Ще ги познаеш, в началото трудно. После просто ще си помислиш, че едва не са ти извадили очите...онези специални цици. Същите, които може да не са нещо невиждано, но точно върху тях искаш да се събудиш сутринта. Да усещаш как се повдигат когато смучеш устните ѝ, как стават по-твърди, как започват да гледат в друга посока... Когато я намериш, харесвай я такава, каквато е. Не я обсебвай. В противен случай друже, само ще катализираш химията в главата си и магията просто ще изчезне като сън, а ти пак ще си буден. От мен да знаеш - да си буден е шибано! А те, ако са успели да те хипнотизират, значи си заслужава да дишаш тежко заради тях, нали?

Ordered chaos

Мъгла и тих шепот. Нова гледна точка...странен ъгъл на видимост. Ръбче спокойствие, миг утеха. Красива илюзия, почти съвършена. Нищо повече - нищо по-малко. Улавяш момента или го изпускаш. Все тая. Глуха въздишка по неточно попадение. Поглед, вперен в бъдещето. Мръсна газ и свирене на гуми. Прашинки, малки и големи, бавно намиращи покой, падайки сред влажния въздух. Спомен за отминало време, който ще отшуми след миг.

Obscene reality

Висока скорост и широколистна гора. Есенна самотна пътека с мокър черен асфалт. Онзи специфичен полъх на Октомври и настроение и много жълти листа по пътя, нанизващи се в дълги метални тракащи токчета. Поглед порещ тишината със звука на рязко разширяващ се въздух. Спокойни топли очи.Поглед зад който се крие огън, пулс и щракане на фин механизъм, захранван от думи, а понякога - и от тишина. Всичко което си осъзнал, изричаш го веднага. Всичко, което не си, после ще ти го обясни морето . С вълните, с пясъка и бриза.

От другата страна - словесна битка с остаряла версия на себе си. Со кротце , со благо... търпение и постоянство...со малко кютек. Губене на битки с удоволствие и насмешка. Войната обаче е моя. Рано или късно. Независимо от обстоятелствата, независимо от условията, независимо от жертвите. Без изключения. Просто е моя. Знам, накрая ще има бял флаг и увиснала физиономия. Знам също, че няма да са моите. Знам, че дори да не съм там, за да ги видя, ще ги почувствам. И знай, че ще изпълнят всяка вена и артерия.

Човекът, легендата и Истината, нейно преосвещенство. Станах суров. Станах студен. Станах безразсъден. Нямам намерение да се извинявам. Там съм, бил съм роден там - готов да спечеля. Трудно. На всяка цена. Винаги. Лесното не ми е интересно. И бавно, търпеливо. А аз съм търпелив. Като камък, почти вечен, растящ на фона на света. Ще бъда там вечер, когато се събудиш, дори малко по-рано. Ще почувстваш хлад, мигове преди ситните капки пот да избият по челото и гърба ти, и те изведат от сънищата ти. Когато мозъкът ти реши, че реалността е по-красива от моят-твой кошмар. Когато е тъмно и тихо. Когато те побиват тръпки - това съм аз. Когато някой се промъкне дълбоко в душата ти -това съм аз. Когато срещнеш поглед всяващ свирепо спокойствие - това пак съм аз. Когато някой се кълне и те лъже, че те обича - пак аз. Аз съм тук. Среднощен кошмар посред деня. Кажи ми, ти къде си?

Obscure experience

Събуждаш се трудно. Не си сигурен дали си отворил очи или не. Тъмно е, пълен мрак. Мирише странно, остро и задушливо. Вече си сигурен, че си ги отворил. Усещаш ги да парят. Започваш да усещаш и болката в задната част на черепа си. Опитваш се да обгърнеш тила си с длан, но ръцете ти са изтръпнали. Място да се надигнеш няма. Чувстваш, че си завързан. Краката ти са свързани с въже за врата ти, въже което минава перпендикулярно под друго въже. Второто свързава китките на ръцете ти. Сицилианска връзка. Няма къде да бягаш. Опиташ ли се, примката около врата ти се свива и смачква гръкляна. Спираш да дишаш и всичко става все по-мъгливо, докато не дойде пълният мрак. Ушите ти кънтят, но започваш да чуваш ръмжене от стар дизелов двигател с износени бутала. Мотора е на кола с убийствено малък багажник, в който са те натъпкали в поза, почти обратна на ембрионалната. Нахлуващите спомени от предните часове биват болезнено прекъснати от неравност по пътя. Навярно селски черен път, защото миризмата на нискооктанов бензин се смесва с прахоляка във въздуха...уплътненията на капака явно са накъсани.Возилото спира и двигателят изгасва. Чуваш два чифта стъпки, идващи към теб. Някой отваря багажника, но пак не вижаш нищо. Този път заради халогенното фенерче, прогарящо зениците ти. Получаваш няколко ритника и още един тъп удар право по малкия мозък. Всеки от тях отеква в черепа ти, и чувстваш първите няколко прешлена на гръбначния си стълб като носеща греда на камбана, по време на литургия в голяма катедрала. Чуваш отдалечващата се кола и виждаш светлините от стоповете й. Отново мрак. След незнаен брой мъчителни и болезнени часове те намират двама цигани с каруца и недъгаво магаре. Ранен следобед е и пече, и няма вятър. Жегата е изпънала кожата ти, погубвайки еластичността й. Капки пот избиват по челото и гърба ти, изнасяйки последни молекули вода от потрошеното ти тяло. По думите на двамата разбираш, че си бил в центъра на нищото, в нещо което през социализма е щяло да бъде мандра. Сега същия строеж служи като източник на тухли - на който му трябват, идва и си изкъртва. Най-близкото село е на седем километра. Наоколо е невъобразим пущинак и е цяло чудо, че не са те изяли чакалите...но нищо, може би следващият път. Ярката светлина ти дава интересни гледни точки, но засега не ти остава нищо друго, освен да оцелееш.

Antichrist

Сега ще ти кажа нещо за твоя бог.

Той обича да гледа.

Обича и да се шегува.

Помисли.

Дава на човека инстинкти.

Невероятен дар, но какво прави след това?

Кълна се, че за собствено забавление...

за свое собствено, космическо безчувствено забавление създава забранителните правила.

Най-големият майтап във Вселената.

Гледай, но не пипай.

Пипай, но не опитвай

Опитвай, но не гълтай.

И докато вие се опитвате

да спазвате тези правила,

той си съдира извратения задник от смях.

Господ е темерут!

Той е садист.

Той е гаден хазяин!

Да го боготворя? Никога!

"По-добре цар в Ада, отколкото

слуга в Рая"...

из "The Devil`s Advocate"

Fatal sincerity

Докато небето се беше разпорило и валеше като из ведро аз бягах през този град, кръстосвах го свирепо. Претърсвах всяка улица, кътче по кътче. Всеки площад сантиметър по сантиметър. Не търсих заслон. Търсих теб...или търсих просто себе си. Търсих собствените си върхове. Търсих причината сред случките и знака сред жестовете.

Чудя се дали когато дойде бурята и светкавици се забиват под краката ми, когато дойде безжалостния порой...тогава ще бъдеш ли видян с мен от безмилостните очи, които съм измамила? А замислял ли си се колко даваш, вземеш ли нечия душа? Обзалагам се, че залозите няма да ти харесат.
Знаеш ли...виждала съм безупречни ангели да падат от зашеметяващи височини...защо си помисли, че си по-специален? Защо си мислиш, че не си просто следващия?
Убеден ли си, че знаеш точно какво искаш? Готов ли си да се жертваш? Готов ли си да ти бъде отнето всичко? Въоръжи се добре с кураж, инжектирай си търпение и глътни шепа обезболяващи преди да скочиш. Въоръжи се добре, защото тук няма кой друг да те спаси. Ако ръцете ти затреперят - скрий ги. Показвай ми само онзи поглед, скривай зад него всички чувства.
Знай, че вляза ли веднъж в теб, нещата никога вече няма да са същите. И когато си помислиш че си ме победил спомни си, че никога не си ме виждал да променям правилата на играта.
Повярвай ми, виждала съм диамантеното острие на болката и преди. Усещала съм как оставя парещи белези по вътрешностите ми. Калиха ме като стомана, между адов огън и полярен лед. Между тежкия чук и студената наковалня.
А аз...аз трябва да знам, че още мога да бъда себе си, когато съм с теб. Ако загубя пътя си ще се втурна и ще вляза в теб, във всяка артерия, вена и капиляр. Ще се вливам в камерите и ще се пречиствам в дробовете ти, докато не превърна и последната капка в отражение на съвършенството. Ако те имам за ден, ако те имам за нощ, ако пренебрегвайки себе си ти издам че си всичко за което съм живяла, ще те загубя ли завинаги в същия този миг?
Погледни в тези очи и ми кажи какво усещаш, от какво се нуждаеш...кажи ми какво чувстваш. И остави капките да се стичат по лицето ми, нека вали...

Първата крачка към безсмъртието...е да умреш

Слушай ме...ярката светлина която виждаш...това не е рая. Това е възпламенения барут от куршума който вече лети към теб! Искаш да избягаш? Внимавай!

Целият ти живот...като на длан пред теб. Стои и ти се усмихва. А ти недоволничиш.
Добър е, до последната капка. Добър е и няма да стане по-добър. Само твой е, и с всяка секунда края му приближава. Мислиш си че си в дупка, че не виждаш светлината? От мястото на което си дори не можеш да си представиш как изглежда дъното! Само след огромна катастрофа можеш да се преродиш в собствената си кожа, но да разхождаш съзнанието си по съвсем други пътеки. Само когато загубиш всичко ще счупиш оковите си и ще имаш свободата да направиш всичко, да направиш чудеса. Блажени са тези, които нямат нищо за губене.
Нищо не остава статично. Земята се върти и всичко се развива. Всичко се изчерпва и се срива, и се преражда.
Ти не си дрехите които носиш, не си и банковата си сметка. Не си колата, която караш. Не си символ за красота. Ти си част от цяло, ти си същата органична маса, разпадаща се материя, като всички останали. Когато не намираш силата в себе си гледаш нагоре и се молиш. На кого!? На бог!? Няма такъв, бъркаш адреса! Като загубиш нишката не гледай нагоре. Гледай навътре. Там е извора.
Предай се на себе си! Трябва да осъзнаеш, че някой ден ще умреш! Докато не го проумееш си безполезен. Безполезен за обществото, но най-вече за себе си!
Трябва ти шамар, толкова силен че да загубиш съзнание. А със съзнанието си и всички твои предразсъдъци.

§ § §

Отвори очи.
Добре дошъл в новия ти свят!
И помни: не те боли от шамара, боли те от просветлението...

Insomnia II

Казват че от безсъние не се умира. А дали се умира от нарколепсия?

При безсънието всичко е странно. Всичко е на една ръка и същевременно е адски далече. Всичко около теб е копие на копието на копието, всичко ти е ясно, бистро, но болезнено.

Когато не можеш да спиш си на ръба. Никога не си съвсем буден, никога не си съвсем заспал. Когато прекараш три седмици без сън всичко се превръща в опитност извън тялото. Виждаш друго измерение, не можеш да докоснеш нищо в него и нищо не може да те докосне. Цяла вечер мислите ти са разпилени във въздуха и диво обикалят стаята, въртят се над главатата ти. Задаваш си въпроси. "Буден ли съм?" ,"Спах ли изобщо?" Това е безсъние.

Сутринта се събуждаш и две шепи студена вода, разплискани по лицето ти са еквивалентни на литър кофеин. Мислите ти са все там, даже стават повече. Ставаш креативен...казват че когато караш с 300 км/ч пътят пред теб е вече история...имаш усещането че мозъкът ти се движи по-бързо. През главата ти минава безкраен ред мисли. От дизайна на ръбчето на сметаната за кафе, до горивните помпи на последната совалка на НАСА. И...нищо. Не запомняш никоя от тези мисли. Ако си записваш ключови думи, след време няма да ти говорят нищо. Ще са размити и нелогични. Опитваш се да се успокоиш с всяко дълбоко вдишване и издишване, но сърцето ти не те слуша. Продължава самосиндикално да се състезава с мозъка ти. Мислите ти завъртат торнадото в главата ти. Нищо не помага. Затваряш очи и си представяш Австралия. Но не, не си там за да броиш овце. Там си, в пустинята, за да броиш седмиците, дните, часовете и минутите, всяка секунда в която не си спал. Това е безсъние.

Трябва да спиш, имаш физическата нужда, вече изпитваш абстиненция. Затваряш очи и...се унасяш. Чуваш капка вода, падаща някъде на метри от теб. Чуваш я как пада, стряскаш се в мига в който се разплисква. Рязко и неволно се изправяш. Събудил си е в мига в който си заспивал. Това е безсъние.

Казват че от безсъние не се умира.

Малка блудна жена

Обичам преднамереността ти...начина по който накланяш глава встрани, когато се замисляш или си спомняш нещо...изглеждаш почти величествено. Дългите гладки крака, като на антилопа, а тази вечер си сложила високите обувки с металните токове. Тези същите, за които не ти пука колко шум вдигат или колко са неудобни...изглеждаш истински греховно.

Седим един срещу друг, вперили очи в очи, а светлината е оскъдна. Преливат се светлосенки и различни нюанси, но в един и същ цвят.

Тиха музика, саундтрак от "Какво искат жените", заема ролята на фон в миговете мълчание.

Знам, не обичаш да си сама навън с никотина, предпочиташ компания. Няма и да те пусна - и аз бих измръзнал от студ там, а ти...

Отваряш кутия тънки цигари и изваждаш поредния пирон, за да го забиеш в ковчега ... вдигаш и лъскава запалка с другата ръка, насочваш и двете към кървавите устни, като едновременно с това притискаш лакти към тялото си и повдигаш уж неволно стъклените си гърди, до момента в който последни милиметри от дантелата на оскъдната ти, черна рокличка успяват да ги задържат, преди да са се разлели.

Завърташ валячето на запалката и за секунди бензиновия пламък ми позволява да разгледам скулите ти. Тези скули, оформящи най-загадъчните тръпчинки. Понякога се гордееш с тях, друг път изобщо не си признаваш, че ги имаш. Като всичко което правиш...променяш правилата на играта, защото не можеш да си позволиш да изгубиш. Пагубно е, за теб и за егото ти. Егото, което преди нямаше, но придоби след онова разочарование. Единствените сълзи които съм виждал от теб. Изплака си душата на рамото ми през онези дни. Дойде ти в повече, добре си спомням. Намрази света, намрази всички, мразиш и себе си, но трескаво гониш тези мисли от синапсите на нервните си клетки и не признаваш пред никого, най-вече пред себе си.

Опъваш циграта и пращаш доза отрова право в белите си дробове, повдигаш глава и брадичката ти посочва тавана. В мига на блаженство

се откроява бялата ти шия в цялото си очарование. Миг по-късно издишаш синкав дим, изпълвайки пространството с ванилов аромат. Знаеш, че мразя цигарите, но какво мога да ти кажа? Отмествам поглед от теб към кристалната чаша. Пълня я за пореден път с моята отрова - осем годишна, изцедила всеки живец от белите дъбови бъчви в които е отлежала за да стане това, което е. Опитна и пареща, но някак обаятелна. Опиташ ли я, започваш да изпитваш нужда от нея. Като тебе, същата.

Пристъпваш с ореол, леко махаш с крилата си и тихо влизаш в кръвта. Ти си едно от най-лошите неща които могат да се случат на хората, но никой никога няма да си признае. Бавно и сигурно влизаш в живота им, храниш се с душите им, после се променяш. Когато всички бариери се вдигнат правиш всичко на малки кристални парчета и излизаш, този път не е никак нежно. След теб е трудно, почти непосилно. Пъзела е толкова сложен, че части от него ще останат завинаги хаотично разпиляни. Оставяш белези да напомнят че тук си била, незаличими следи, навяващи спомена за твоето присъствие. После обръщаш гръб и с грациозна походка правиш няколко крачки, и...спираш. Поглеждаш през рамо и се усмихваш дяволито. В силуета ти вече няма крила и ореол, сега има рога и островърха опашка. Отново извръщаш поглед и продължаваш наред към следващата жертва, без да погледнеш назад. Понякога ти е любопитно какво е станало с руините, но не го показваш. Научаваш каквото те гложди без никой да разбере, и егото получава поредната доза протеини, за да порастне повече.

Отпивам от чашата и бавно спускам бърбъна в себе си, за да си свърши отровата му работата качествено.

Репликите ни са почти двусмислени, надхитряваме се един - друг. Говорим остро, после гладко, до момента в който започнем да разреждаме всяка дума с лед.

Омръзна ми! С тяло на ангел и сърце на змия, за кой път нахълтваш за миг и изчезваш за вечност? ... за пореден, и всеки следващ те оставям да го направиш. Достатъчно с пословичностите. Този филм вече сме го гледали, дори сме го играли и перфектно му знаем края.

Слънцето ще се покаже след няколко часа, а утре ще изгрее без теб, така че...

§ § §

...сутринта е ванилова, следва поредното сбогом придружено от целувка по врата. Ще се видим отново в следващата епоха, дотогава ме забрави като стар куфар, а аз ... аз ще се опитам да направя същото.

Нощта на абсурдите

Беше някъде към девет, девет без нещо в лудницата. Тиха, спокойна вечер, след тих, спокоен слънчев четвъртък и всичко изглеждаше сякаш че и последващата нощ ще е такава.

"Така си мислиш ти, и група Съветски туристи!" - каза си S.

~~~

Няколко мига преди това Джоли си беше отключила входната врата и се оглеждаше в огледалото на асансьора докато той я возеше до петия етаж. Заби нетърпеливо ключа и завъртя 360° наляво. Ключалката щракна мъчително и секунда след това тежката врата разкри малко антре с купчина разпиляни обувки нетърпеливо чакащи разходка. "Ще почакате още" - помисли си тя и уморено се тръшна на леглото си,

захвърляйки очила, чанти и плеъри в пространството. Две премигвания по-късно съзря Фокс, говореща по телефона вън на терасата. Не след

дълго, втората каза дежурното ''чао'', подпали токчетата и с мръсна газ отпраши на работа. Какво се е случило с нея, след като тръшна вратата след себе си - историята мълчи.

~~~

Джоли се шмугна неуверено в другата стая, а там замислено се взираше в един LCD дисплей един "гений" на математическата мисъл, или

по-точно ленивец мислещ с часове по въпросите на математиката и в частност - защо подяволите са нужни интеграли при писане на бъгав сорс код...но това е от друга приказка.

Спогледаха се. Беше бясна. Ириса на очите й беше изпълнен с кървави жилки и само Съдбата беше спасила човечеството от нейния гняв.Засега!

След кратък разговор тя му сподели премеждията си, после кратко се засмя и леко се усмихна.

- "Пусни я нашата" - каза ехидно Джоли. Главата на един хард драйв трескаво започна да търси и след миг Тони Стораро запя култовия си хит "Седем пъти"

- Гладна ли си?

- Не но бих пила нещо.

"Мда, кола, бас ловя"- помисли си S, после огледа стаята "мда, колкото и да се оглеждам Хари Потър пак няма да го има, как да седна да пия бира сам сега..." - помисли си отново.

- "Не съм гладна но можем да хапнем спагети" - разцепи секундата мълчание Джоли.

Слязоха до магазина и взеха спагети и още неща.

Качиха се горе и установиха, че спагетите трябваше да се сварят, защото ако се ядат като чипс вкуса им малко куца.

Тя взе малка тенджерка и бързовар за кафе, а той имаше идея за лагерен огън на терасата, но добре направи, че не я сподели. Докато наместваше тенджерката и бързовара заедно с водата и спагетите, Джоли едва не изравни апартамента със морското равнище. Поклон пред модерното строителство и минутка мълчание за геройски срутените.

S сготви сандвичи с някакво месо - бързи, ефективни, вкусни и вредни - любимата храна на всеки мързелив студент. Джоли вече свари измъчените от бързовара спагети и сложи добавки на вкус, или по-скоро на цвят защото още не ги беше опитала. Нави няколко на изкривена вилица. Бяха със сирене и кашкавал. Опита ги. Вкусът им беше на гума...със сирене и кашкавал. Накара S да ги опита. С неухота и той ги пробва. Някъде зад него, японска батерия Тошиба подаде ток към евтин китайски часовник, дегизиран като кухненски шкаф, в резултат на

което най-дългата му стрелка отброи една секунда - достатъчно време за оценяване на вкусовите качества на спагетите.

- "Някой ден ще ти направя от моите спагети..." - закани се той и се нахвърли на сандвичите като валяк върху пресен асвалт.

~Кръц-хруп-хруп~

- "Отвратителни сандвичи" - пак той.

- "Ти...сериозно ли?" - каза с най-искреното съмнение Джоли.

- "Съвсем! Сухи, отвратителни, направо не се ядат. А тази салата...", и посочи купчинка завяхнала снежанка "...има толкова чесън, че Блейд и

неговите сребърни коршуми пасти да лапат, направо не дава да я вкусиш. Пари като 100 октанов бензин на кучешки задник. На часа ставам вегетарианец"

- Недей, човек на последния изпит основен въпрос беше “Дали вегетарянка може да прави свирки, нали не яде месо ” Скръб….

- Ами...скръб, как ли не - нали е патешко! /никаква цензура, направо съм засрамен/

~~~

- Пусни опера ! - раздра отново тишината тя

- К`ва опера те гони?!

- Пусни Павароти ти казвам … тази вечер е мъка…

- Аааа преди ти да се върнеш .. беше цветя и рози, хризантеми и жълт кантарион, босилек и...да, схвана идеята …

- Ама беше гладен , нали?

- Че сега не съм ли … !?

И действително вечерта беше скръб. Не, по-голяма скръб! Не, най-голяма скръб! Не, Глория без грим!!!...

Джоли се нареди на лаптопа и затърси във вбокс Павароти , но за 10 мин се заредиха едва 7 секунди от 4 минутната песен …

- Ааааа ама аз имам тази песен на лаптопа си - каза S … Джоли го изгледа тъпо …

- Сега ли се сети ! Пускай .. поне да има нещо дето да ни опява…, за тая манджа …силно трябва да е…

Последва поредната доза тишина, а S се сети за "17 мига от пролетта".

“Аааавеее Марииииаааа … ” - изпълнение на Кристина Ингланд … гледат тъпо в една точка, мигат на парцали …

- Бааааси деня …

Next track … “Bad boys , bad boys … watcha gonna do… “ донасяща фрагмети ентусиазъм и на двамата.

Джоли с ведра крачка и нещо като лунната стъпка, но напред, завря глава в хладилника. И след секунда победоносно стовари една бутилка Ром на масата.

- Ще се пие!, каза тя със звезди в очите, нищо че имаше две капки на дъното - съдбата е кучка, някой споменавал ли ви е?

- Ей, това е жена … сипи .. ай наздраве ..

“Blade II soundtrack” - Брутално !!

Той още беше гладен, излезе да си вземе джоб с бекон и завърза най-тъпия разговор от седмици насам с продавача. Прибра се и го изяде за секунди.

~~~

Май и двамата заспаха с усмивка, май това е най-вайжното. Или беше просто мото от реклама на бира.

'Цък' и прозорците на лудницата спират да привличат комари със светлината си. Часовникът продължава да трака в тъмнината, но никой незнае колко показва. Няма значение, нека да трака.

Great vengeance and furious anger

Някога ще ми писне от всичко.

От цялото шибано лицемерие по шибаните лица на малките лицемерни хора.

От всичката селска простотия дето ме изморява всеки ден, и някак си ми се налага да я преглътна и да ги пусна тия всичките микроби, барабар с цялата помия по течението. Да се прибера вкъщи и да пия една студена бира на терасата, загледан в зеленината долу, ей така - за успоконие.

Да, но идва момента в който се насъбира твърде много помия, от тая дето през решетката не минава, тая същата дето си остава вътре и те разяжда като рак...ами иде момент в който ми се ще да се забия между всичките бацили и така мошно да се самовзривя, че край мен да е като епицентър на ядрена експлозия.

Садист съм бил ли? Ебал съм им мнението!

За пропуснатите шансове, в тирета

- Когато не си в непроходната амазонска, а в бетонната градска джунгла.

- Когато оръжието ти не е снайперистка винтовка, а собствения ти разум.

- Когато нямаш заредени муниции, а си зареден с идеен ентусиазъм и малко мечти.

- Когато върху теб не се сипе дъжд, а вместо това измежду облаците се покаже малко слънце

...тогава...

- Не бъди шибан чакал!

- Не бъди търпелив!

- Не преценявай ситуацията!

- Не чакай Момента!

- Бъди гадно егоистично копеле, бъди хищник!

- Мисли бързо човече!

И стреляй мамка му, стреляй без да мислиш. Шансът ти е по-голям.

Представа си нямаш, какво може да изпуснеш...

Fairplay

Отново е пролет над Бостън. 47 пътуваше с автобус на градския транспорт. Беше към един и пет, което беше и основната причина в автобуса да имаше още само трима души - влюбена двойка държащи се за ръце, и скитник, който здраво стискаше предмет увит в опаковъчна хартия. Навярно бутилка евтин алкохол. Беше къдрав, опърпан и не спираше да върти светлите си очи във всички посоки. 47 стоеше бзмълвен и гледаше през прозореца. На практика не виждаше нищо - стъклото беше запотено от хладния външен въздух, но това не му пречеше да се взира в малките капчици. Човек почти би могъл да чуе щтракането на мозъка му. Той проиграваше всяка слвдваща секунда в главата си. Автобусът спря и той слезе на спирката. Намираше се в центъра на North End и се отправи към Lynn St. Пристигна  на улицата и се запъти към голямата къща в края. Застана до задната врата и завъртя топката. Знаеше че е отключено, беше наблюдавал собственика цяла седмица - богато ченге, очевидно по-богато отколкото би трябвало да е един инспектор. Освен него в къщата живееше и по-младата му жена. Те спяха на втория етаж, а 47 си избра тъмен ъгъл в кухнята и зачака.

След около час се чуха стъпки, инспектора слизаше надолу към хладилника за чаша мляко. Той беше корумпиран, може би най-корумпираното ченге в участъка и напрежението не напускаше мозъка му. Той знаеше, че винаги е в опастност, имаше десетки случаи за които си беше затварял очите в името на няколко хиляди долара. Но беше стигнал твърде далеч, а не го осъзнаваше. Преди няколко месеца момиче беше пребито, обезобразено и насилено от две богаташки синчета. Извършителите бяха ясни на всички, най-вече на инспектора, особено когато му платиха колосална сума да си държи устата затворена.Случаят беше затворен, без перспектива да бъде подновен. Но никой не подозираше, че бащата на момичето беше влиятелен и богат бизнесмен и че сега имаше работа за Агенцията. 

47 кротко чакаше мишената си да влезе в кухнята и да си налее чаша студено, прясно мляко - навик от който мислеше да се възползва.

 Мъжът влезе и се запъти към бара, дори не светна - през прозореца се процеждаха няколко лунни лъча които му бяха достатъчни. Взе си чаша и я остави на плота, после извади картонената кутия с  мляко и си наля. Отпи голяма глътка и забеляза тъмен силует в ъгъла.

47 вече се беше прицелил и натисна спусъка. Ударника нацели взривателната капсула и барута в 45 калибровия патрон се възпламени. От огромното налягане медната глава се откъсна и полетя към инспектора. Заби се право в гръдната кост. Последва я втора, но прониза стомаха. Мъжът успя само да отвори уста преди да се сгромуляса на пода. Млякото се разплиска върху червеният му халат и почти изцяло се процеди през порестата материя. 47 се приближи, допря заглушителя в дясното слепоочие на ченгето и стреля отново, после спокойно излезе от къщата. Взе автобус от друга спирка, седна и затвори очи, знаейки, че малко хора биха се опитали да проведат разговор със спящ човек...

Chicago, Chicago that toddling town

Изкуствено езерце пред офис сграда в Чикаго...нетипично за септемврийския следобед безветрие. Водата е гладка като кубче топящ се лед в чаша малцово уиски. Всичко е тихо и спокойно, само в далечината едва се долавят писъците на сирена. Спокойна събота във ветровитият град. В езерцето се отразява фигура на мъж с цигара в уста и значка на колана, безгрижна физиономия с устни смучещи последният живец от фаса. Сякаш от никъде зад него се появи 47. Както винаги тих и хладнокръвен. След секунди лицето на телохранителя се удари в дъното и остана там безжизнено. 47 прибра гаротата и картата за достъп в сакото си, вървейки към огледалната сграда от която се виждаше дома на субекта. Наближаваше пет и мрака завземаше все повече и повече територия от догарящото слънце. Той отвори вратата с лявата си ръка, а с дясната стискаше дръжката на карбоново куфарче. Взе асансьора и се качи на 11-тия етаж. Разби ключалката на един офис със северно изложение, отвори прозореца и зае удобна позиция на бюрото. Както и очакваше-неговата мишена се завърна в 5:35. Развърза вратовръзката и свали сакото си. Остави чантата с лаптопа на масата и седна на люлеещия се стол на терасата с чаша мартини в ръка. 47 се усмихна самодоволно, седмиците прекарани в наблюдение изиграха ролята си. Той отвори куфарчето си и изкара от там частите на снайпера. Сглоби го за няколко секунди и сложи заглушител. Изкара от вътрешният си джоб сребристо сив патрон с титаниева гилза и го сложи в цевта след което погледна през оптиката.15 секунди тишина, последвана от тихо пукане причинено от рязко разширяващите се газове на възпламенения барут. Куршумът полетя към своята последна спирка. Беше с кухина,запълнена с арсеник задържан вътре единствено от капките восък с които 47 беше затворил върха.
Смъртта се заби в гръдната кост на чиновника и за част от секундата се пръсна на стотици парчета раздиращи органите му, правейки куршума непроследим. Отровата се разсея в района на сърцето и вършеше работата само на застраховка. В този бизнес няма нищо сигурно и 47 го знаеше. Чиновникът умря за секунда, не усети болка, не издаде стон. Единственият шум който се чу беше от падналата кристална чаша, разбила се в сивия мраморен под. Мисията беше изпълнена и на агента му се налагаше само да се измъкне през аварийния изход и да прибере остатъка от стоте хиляди долара - кървави пари пропити с греховете на чиновник, укриващ канал за трафик на хора. Беше тиха есенна вечер в Чикаго, а светът току-що беше станал по-добър, благодарение на злото.

"Things that I want" - by Max Payne

A smoke.

A whiskey.
For the sun to shine.
I want to sleep to forget.
To change the past.
My wife and baby girl back.
Unlimmited ammo and a lisence to kill.
Right then, more than anything I wanted her...

Sin

Тя потрепва на вятъра като последно листо на умиращо дърво. Оставям я да чуе стъпките ми. Вцепенява се, но само за миг.

- "Цигара?", прошепвам.
- Да, ще взема една. И ти ли се отегчи от тълпата, като мен?
- Не съм дошъл за купона. Дойдох заради теб. Наблюдавам те от дни. Ти си идеал за всеки мъж.
Не само лицето ти...
фигурата ти...
или гласа ти.
А очите ти. Всичко, което виждам в очите ти.
- Какво виждаш в очите ми?
- Влудяващо успокоение. Уморила си се да бягаш. Готова си да посрещнеш съдбата както трябва,но не искаш да я посрещнеш сама.
- Не...не искам да я посрещна сама.
Вятърът се наелектризира. Тя е мека и топла, почти безтегловна. Парфюмът й е сладко обещание, насълзяващо очите ми. Казвам й, че всичко ще се нареди; че ще я избавя от страховете й и ще я отведа надалеч. Казвам й... че я обичам...,следва прегръдка, дълга целувка...
...<тих куршум>...заглушителят превръща изстрела в шепот.
Държа я силно, докато си отиде. Няма и да узная от какво бягаше.
Ще взема парите за нея на сутринта...

безмълвен...

Какво значи "да опитомиш"?

- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".

- Да се обвържеш ли?

- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...

- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.

- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо...

"Малкият принц" , Екзюпери

Inspire the next

Кой ден е незная. Имам бегли предположения, но не мога да бъда сигурен. Всъщност за точно една секунда мога да видя, запомня и oсмисля. Дори и да забравя. Не искам. Сигурно е някакъв вид страх...или фобия от равносметката за изминалите дни, дни в които уж не заспиваш напразно, уж нещо си направил или си научил, или си изживял...абе просто дни със смисъл...- "така си мислиш ти, и група Съветски туристи"/а това очевидно е стар лаф/. Мислиш си, че смисъл има, но какво оставяш всъщност? Ще го запомниш ли тоя ден, ще го забравиш ли? Ще го изровиш ли от кутията с прашни спомени след една, след пет, след двадесет години? Да, не, може би...запази отговора за себе си. И аз търся моя.

Телевизора държа включен, само защото създава красивата илюзия, че не съм сам в стаята. Срещу мен кротко е потънал в мисли дървен неандертал със сламена коса. Буквално можеш да видиш какво е в главата му. Има някакъв чар в него: семпъл и плитък, но все пак замислен. Потънал в мисли съм и аз, гледайки празния флакон от упсарин, захвърлен небрежно на масата.

Разхождам се в клетката си и обръщайки се виждам през прозореца светлинки, мъждукащи от прозорците на насрещните, строени като войници социалистически панелки. Съсредоточен съм обаче върху една. И тя е като другите...но не, все пак някак по-различно свети. Предизвикателно!...това е моята светлинка, нея ще гледам, хипнотизиран като котка, докато

дойде зората и развали всичко-приемливо все пак, нещата все някъде свършват, колкото и да са красиви... ...проклятие, докато мислих за зората, светлинката ми угасна, забравил да се насладя на момента забрaвям и последната надежда. Вдъхновението съвсем угасна и връщам погледа си по-назад, над панелките. Елит ли? Няма такъв! "Мизерия, но живот"- възкликваше неведнъж мой даскал, физик, в кратките забежки от иначе сериозния мат'рял. И си личи тая ми ти мизерия, навсякъде е. Не говоря за бедността, знам че е криза, дявол да го вземе- в криза сме от...колко, 20 години?! Говоря за ония празни души с които всеки ден се разминаваш, тези на които денят им завършва с първа програма, а живота им е миг от вечността. Не искам да става и с мене така, но и не ламтя богатства и величие. Не можеш да ми помогнеш, сам трябва да намеря пътя, ключа от бараката. Всъщност - можеш! Намери своя, вдъхнови мен или вдъхнови следващия. Намери сили

да даваш, макар насила да не става, пък и да оставаш неразбрана. Всъщност забрави следващия, искам те за мене! И не се прави на полузаспала, знам че в теб има страшно много живот, не го пази за после-не си струва. Бъди цветовете които нося, бъди вода и слънце и вятър и...всичко бъди, а силата...тя силата идва сама,

от вдъхновението...

Insomnia

Нощите са дни. Дните незнам какви са, определено обаче не са нощи.

Такова нещо като нощ всъщност няма, и все пак постоянно е тъмно, сиво и мрачно.

Съня и него го няма. Чета по два реда едновременно, но разбирам само единия,

ей така - съвсем избирателно.

Кафето е ненужно, кОлата също. Един топъл билков чай е равен на енергийна напитка.

Понякога чаша студена вода енергизира като Red Bull, a може-би повече.

Въобще безсънието така здраво надделява по точки, че времето е изгубило значение и всякакви цифри избледняват от 

смисъл, колкото и настоятелно да трака часовника.

Приспивателните са излишен разход, разнообразие между поредното ядене в денонощието

или поредната глътка вода.

Новини, форуми, политика, вицове, хороскопи...

...новините са станали скандално смешни

...форумите губят смисъл в момента в който спира да ти пука за мненията на хората

...политиката е фарс, и дори не прикрит, а съвсем явен

...вицовете са същите от едно време, с някой нов персонаж но със старата история

...хороскопите ли? Явно и тях ги влияе кризата, щото и звездите са спрели вече да говорят и догатките покрай тях са неизбежно 

погрешни - примири се с факта, астрологията дори не е наука, кой каквото иска да твърди.

Същевременно простотията залива, и не - не съм я забелязал днес или вчера. Отдавна ми е трън в очите, но тогава не вземаше 

такъв връх. А тя сега така стремглаво залива, че почти непосилно е да й избягаш, и уви съюзниците стават все по-малко, а сам и 

да искаш не можеш да се бориш.

Хора, постигнали малко, започват да се мислят за велики и се мъчат да те гледат от високо. В момента в който ги задминеш се 

чудят къде да се скрият, щото обстоятелствата нещо не им харесват. Но нее, ти не можеш да вървиш с високо вдигната глава, 

ще те помислят за надменен, ще кажат че си забравил от къде си тръгнал, че много ти е порастнало самочувствието...абе, ти 

знаеш ли колко ми пука за тия хора? Предполагам!

Знаеш ли колко се уморих, всичко което чувам да са оправдания, щото така е по-лесно? Предполагам че не!

Не, аз не съм се предал, няма и да го направя, но ако ти се събуждаш сутрин и се питаш какъв е смисъла на живота тук,...ами 

такъв няма.

Раждаш се в търсене и умираш в търсенето му. Единственото което има значение е да оставиш нещо след себе си. Така, дори да 

не си безсмъртен приживе ще станеш, посмъртно. И ако ти звучи като парадокс - опитай, и ако има задгробен живот, ще видиш, 

че съм прав.