Unimpeachable tits

за фон: Spiller - Cry Baby

Цял живот ги търсиш. Мислиш си, че ти трябват перфектните. Имаш фетиш към формата им, големината им, разстоянието помежду им. Дали дясната да е по-голяма от лявата, дали да е обратното или пък си фен на симетрията. Предпочиташ големи зърна, малки зърна, тъмни, светли, вдлъбнати или изпъкнали. Насочени към носа или...обувките ти. Всъщност, сочещи в една и съща или в различни посоки. С малки косъмчета или с много, много малки розови пъпчици...или каквото там ти се върти в перверзната тиква. Въпросът е, че едва ли ще ги намериш. Мислиш си, че тя трябва да има перфектния коктейл от мазнини, млечни жлези и колаген, завършващ с капачка по твой вкус. Секунда, спри да бъдеш свиня за миг и се престори, че няма значение. Когато я намериш, тая дето може да те удърви, но може и да те замисли...тогава живота става с няколко идеи по-труден, за добро или лошо. Ще ги познаеш, в началото трудно. После просто ще си помислиш, че едва не са ти извадили очите...онези специални цици. Същите, които може да не са нещо невиждано, но точно върху тях искаш да се събудиш сутринта. Да усещаш как се повдигат когато смучеш устните ѝ, как стават по-твърди, как започват да гледат в друга посока... Когато я намериш, харесвай я такава, каквато е. Не я обсебвай. В противен случай друже, само ще катализираш химията в главата си и магията просто ще изчезне като сън, а ти пак ще си буден. От мен да знаеш - да си буден е шибано! А те, ако са успели да те хипнотизират, значи си заслужава да дишаш тежко заради тях, нали?

Ordered chaos

Мъгла и тих шепот. Нова гледна точка...странен ъгъл на видимост. Ръбче спокойствие, миг утеха. Красива илюзия, почти съвършена. Нищо повече - нищо по-малко. Улавяш момента или го изпускаш. Все тая. Глуха въздишка по неточно попадение. Поглед, вперен в бъдещето. Мръсна газ и свирене на гуми. Прашинки, малки и големи, бавно намиращи покой, падайки сред влажния въздух. Спомен за отминало време, който ще отшуми след миг.

Obscene reality

Висока скорост и широколистна гора. Есенна самотна пътека с мокър черен асфалт. Онзи специфичен полъх на Октомври и настроение и много жълти листа по пътя, нанизващи се в дълги метални тракащи токчета. Поглед порещ тишината със звука на рязко разширяващ се въздух. Спокойни топли очи.Поглед зад който се крие огън, пулс и щракане на фин механизъм, захранван от думи, а понякога - и от тишина. Всичко което си осъзнал, изричаш го веднага. Всичко, което не си, после ще ти го обясни морето . С вълните, с пясъка и бриза.

От другата страна - словесна битка с остаряла версия на себе си. Со кротце , со благо... търпение и постоянство...со малко кютек. Губене на битки с удоволствие и насмешка. Войната обаче е моя. Рано или късно. Независимо от обстоятелствата, независимо от условията, независимо от жертвите. Без изключения. Просто е моя. Знам, накрая ще има бял флаг и увиснала физиономия. Знам също, че няма да са моите. Знам, че дори да не съм там, за да ги видя, ще ги почувствам. И знай, че ще изпълнят всяка вена и артерия.

Човекът, легендата и Истината, нейно преосвещенство. Станах суров. Станах студен. Станах безразсъден. Нямам намерение да се извинявам. Там съм, бил съм роден там - готов да спечеля. Трудно. На всяка цена. Винаги. Лесното не ми е интересно. И бавно, търпеливо. А аз съм търпелив. Като камък, почти вечен, растящ на фона на света. Ще бъда там вечер, когато се събудиш, дори малко по-рано. Ще почувстваш хлад, мигове преди ситните капки пот да избият по челото и гърба ти, и те изведат от сънищата ти. Когато мозъкът ти реши, че реалността е по-красива от моят-твой кошмар. Когато е тъмно и тихо. Когато те побиват тръпки - това съм аз. Когато някой се промъкне дълбоко в душата ти -това съм аз. Когато срещнеш поглед всяващ свирепо спокойствие - това пак съм аз. Когато някой се кълне и те лъже, че те обича - пак аз. Аз съм тук. Среднощен кошмар посред деня. Кажи ми, ти къде си?

Obscure experience

Събуждаш се трудно. Не си сигурен дали си отворил очи или не. Тъмно е, пълен мрак. Мирише странно, остро и задушливо. Вече си сигурен, че си ги отворил. Усещаш ги да парят. Започваш да усещаш и болката в задната част на черепа си. Опитваш се да обгърнеш тила си с длан, но ръцете ти са изтръпнали. Място да се надигнеш няма. Чувстваш, че си завързан. Краката ти са свързани с въже за врата ти, въже което минава перпендикулярно под друго въже. Второто свързава китките на ръцете ти. Сицилианска връзка. Няма къде да бягаш. Опиташ ли се, примката около врата ти се свива и смачква гръкляна. Спираш да дишаш и всичко става все по-мъгливо, докато не дойде пълният мрак. Ушите ти кънтят, но започваш да чуваш ръмжене от стар дизелов двигател с износени бутала. Мотора е на кола с убийствено малък багажник, в който са те натъпкали в поза, почти обратна на ембрионалната. Нахлуващите спомени от предните часове биват болезнено прекъснати от неравност по пътя. Навярно селски черен път, защото миризмата на нискооктанов бензин се смесва с прахоляка във въздуха...уплътненията на капака явно са накъсани.Возилото спира и двигателят изгасва. Чуваш два чифта стъпки, идващи към теб. Някой отваря багажника, но пак не вижаш нищо. Този път заради халогенното фенерче, прогарящо зениците ти. Получаваш няколко ритника и още един тъп удар право по малкия мозък. Всеки от тях отеква в черепа ти, и чувстваш първите няколко прешлена на гръбначния си стълб като носеща греда на камбана, по време на литургия в голяма катедрала. Чуваш отдалечващата се кола и виждаш светлините от стоповете й. Отново мрак. След незнаен брой мъчителни и болезнени часове те намират двама цигани с каруца и недъгаво магаре. Ранен следобед е и пече, и няма вятър. Жегата е изпънала кожата ти, погубвайки еластичността й. Капки пот избиват по челото и гърба ти, изнасяйки последни молекули вода от потрошеното ти тяло. По думите на двамата разбираш, че си бил в центъра на нищото, в нещо което през социализма е щяло да бъде мандра. Сега същия строеж служи като източник на тухли - на който му трябват, идва и си изкъртва. Най-близкото село е на седем километра. Наоколо е невъобразим пущинак и е цяло чудо, че не са те изяли чакалите...но нищо, може би следващият път. Ярката светлина ти дава интересни гледни точки, но засега не ти остава нищо друго, освен да оцелееш.