Obscure experience

Събуждаш се трудно. Не си сигурен дали си отворил очи или не. Тъмно е, пълен мрак. Мирише странно, остро и задушливо. Вече си сигурен, че си ги отворил. Усещаш ги да парят. Започваш да усещаш и болката в задната част на черепа си. Опитваш се да обгърнеш тила си с длан, но ръцете ти са изтръпнали. Място да се надигнеш няма. Чувстваш, че си завързан. Краката ти са свързани с въже за врата ти, въже което минава перпендикулярно под друго въже. Второто свързава китките на ръцете ти. Сицилианска връзка. Няма къде да бягаш. Опиташ ли се, примката около врата ти се свива и смачква гръкляна. Спираш да дишаш и всичко става все по-мъгливо, докато не дойде пълният мрак. Ушите ти кънтят, но започваш да чуваш ръмжене от стар дизелов двигател с износени бутала. Мотора е на кола с убийствено малък багажник, в който са те натъпкали в поза, почти обратна на ембрионалната. Нахлуващите спомени от предните часове биват болезнено прекъснати от неравност по пътя. Навярно селски черен път, защото миризмата на нискооктанов бензин се смесва с прахоляка във въздуха...уплътненията на капака явно са накъсани.Возилото спира и двигателят изгасва. Чуваш два чифта стъпки, идващи към теб. Някой отваря багажника, но пак не вижаш нищо. Този път заради халогенното фенерче, прогарящо зениците ти. Получаваш няколко ритника и още един тъп удар право по малкия мозък. Всеки от тях отеква в черепа ти, и чувстваш първите няколко прешлена на гръбначния си стълб като носеща греда на камбана, по време на литургия в голяма катедрала. Чуваш отдалечващата се кола и виждаш светлините от стоповете й. Отново мрак. След незнаен брой мъчителни и болезнени часове те намират двама цигани с каруца и недъгаво магаре. Ранен следобед е и пече, и няма вятър. Жегата е изпънала кожата ти, погубвайки еластичността й. Капки пот избиват по челото и гърба ти, изнасяйки последни молекули вода от потрошеното ти тяло. По думите на двамата разбираш, че си бил в центъра на нищото, в нещо което през социализма е щяло да бъде мандра. Сега същия строеж служи като източник на тухли - на който му трябват, идва и си изкъртва. Най-близкото село е на седем километра. Наоколо е невъобразим пущинак и е цяло чудо, че не са те изяли чакалите...но нищо, може би следващият път. Ярката светлина ти дава интересни гледни точки, но засега не ти остава нищо друго, освен да оцелееш.