Нощта на абсурдите

Беше някъде към девет, девет без нещо в лудницата. Тиха, спокойна вечер, след тих, спокоен слънчев четвъртък и всичко изглеждаше сякаш че и последващата нощ ще е такава.

"Така си мислиш ти, и група Съветски туристи!" - каза си S.

~~~

Няколко мига преди това Джоли си беше отключила входната врата и се оглеждаше в огледалото на асансьора докато той я возеше до петия етаж. Заби нетърпеливо ключа и завъртя 360° наляво. Ключалката щракна мъчително и секунда след това тежката врата разкри малко антре с купчина разпиляни обувки нетърпеливо чакащи разходка. "Ще почакате още" - помисли си тя и уморено се тръшна на леглото си,

захвърляйки очила, чанти и плеъри в пространството. Две премигвания по-късно съзря Фокс, говореща по телефона вън на терасата. Не след

дълго, втората каза дежурното ''чао'', подпали токчетата и с мръсна газ отпраши на работа. Какво се е случило с нея, след като тръшна вратата след себе си - историята мълчи.

~~~

Джоли се шмугна неуверено в другата стая, а там замислено се взираше в един LCD дисплей един "гений" на математическата мисъл, или

по-точно ленивец мислещ с часове по въпросите на математиката и в частност - защо подяволите са нужни интеграли при писане на бъгав сорс код...но това е от друга приказка.

Спогледаха се. Беше бясна. Ириса на очите й беше изпълнен с кървави жилки и само Съдбата беше спасила човечеството от нейния гняв.Засега!

След кратък разговор тя му сподели премеждията си, после кратко се засмя и леко се усмихна.

- "Пусни я нашата" - каза ехидно Джоли. Главата на един хард драйв трескаво започна да търси и след миг Тони Стораро запя култовия си хит "Седем пъти"

- Гладна ли си?

- Не но бих пила нещо.

"Мда, кола, бас ловя"- помисли си S, после огледа стаята "мда, колкото и да се оглеждам Хари Потър пак няма да го има, как да седна да пия бира сам сега..." - помисли си отново.

- "Не съм гладна но можем да хапнем спагети" - разцепи секундата мълчание Джоли.

Слязоха до магазина и взеха спагети и още неща.

Качиха се горе и установиха, че спагетите трябваше да се сварят, защото ако се ядат като чипс вкуса им малко куца.

Тя взе малка тенджерка и бързовар за кафе, а той имаше идея за лагерен огън на терасата, но добре направи, че не я сподели. Докато наместваше тенджерката и бързовара заедно с водата и спагетите, Джоли едва не изравни апартамента със морското равнище. Поклон пред модерното строителство и минутка мълчание за геройски срутените.

S сготви сандвичи с някакво месо - бързи, ефективни, вкусни и вредни - любимата храна на всеки мързелив студент. Джоли вече свари измъчените от бързовара спагети и сложи добавки на вкус, или по-скоро на цвят защото още не ги беше опитала. Нави няколко на изкривена вилица. Бяха със сирене и кашкавал. Опита ги. Вкусът им беше на гума...със сирене и кашкавал. Накара S да ги опита. С неухота и той ги пробва. Някъде зад него, японска батерия Тошиба подаде ток към евтин китайски часовник, дегизиран като кухненски шкаф, в резултат на

което най-дългата му стрелка отброи една секунда - достатъчно време за оценяване на вкусовите качества на спагетите.

- "Някой ден ще ти направя от моите спагети..." - закани се той и се нахвърли на сандвичите като валяк върху пресен асвалт.

~Кръц-хруп-хруп~

- "Отвратителни сандвичи" - пак той.

- "Ти...сериозно ли?" - каза с най-искреното съмнение Джоли.

- "Съвсем! Сухи, отвратителни, направо не се ядат. А тази салата...", и посочи купчинка завяхнала снежанка "...има толкова чесън, че Блейд и

неговите сребърни коршуми пасти да лапат, направо не дава да я вкусиш. Пари като 100 октанов бензин на кучешки задник. На часа ставам вегетарианец"

- Недей, човек на последния изпит основен въпрос беше “Дали вегетарянка може да прави свирки, нали не яде месо ” Скръб….

- Ами...скръб, как ли не - нали е патешко! /никаква цензура, направо съм засрамен/

~~~

- Пусни опера ! - раздра отново тишината тя

- К`ва опера те гони?!

- Пусни Павароти ти казвам … тази вечер е мъка…

- Аааа преди ти да се върнеш .. беше цветя и рози, хризантеми и жълт кантарион, босилек и...да, схвана идеята …

- Ама беше гладен , нали?

- Че сега не съм ли … !?

И действително вечерта беше скръб. Не, по-голяма скръб! Не, най-голяма скръб! Не, Глория без грим!!!...

Джоли се нареди на лаптопа и затърси във вбокс Павароти , но за 10 мин се заредиха едва 7 секунди от 4 минутната песен …

- Ааааа ама аз имам тази песен на лаптопа си - каза S … Джоли го изгледа тъпо …

- Сега ли се сети ! Пускай .. поне да има нещо дето да ни опява…, за тая манджа …силно трябва да е…

Последва поредната доза тишина, а S се сети за "17 мига от пролетта".

“Аааавеее Марииииаааа … ” - изпълнение на Кристина Ингланд … гледат тъпо в една точка, мигат на парцали …

- Бааааси деня …

Next track … “Bad boys , bad boys … watcha gonna do… “ донасяща фрагмети ентусиазъм и на двамата.

Джоли с ведра крачка и нещо като лунната стъпка, но напред, завря глава в хладилника. И след секунда победоносно стовари една бутилка Ром на масата.

- Ще се пие!, каза тя със звезди в очите, нищо че имаше две капки на дъното - съдбата е кучка, някой споменавал ли ви е?

- Ей, това е жена … сипи .. ай наздраве ..

“Blade II soundtrack” - Брутално !!

Той още беше гладен, излезе да си вземе джоб с бекон и завърза най-тъпия разговор от седмици насам с продавача. Прибра се и го изяде за секунди.

~~~

Май и двамата заспаха с усмивка, май това е най-вайжното. Или беше просто мото от реклама на бира.

'Цък' и прозорците на лудницата спират да привличат комари със светлината си. Часовникът продължава да трака в тъмнината, но никой незнае колко показва. Няма значение, нека да трака.

Great vengeance and furious anger

Някога ще ми писне от всичко.

От цялото шибано лицемерие по шибаните лица на малките лицемерни хора.

От всичката селска простотия дето ме изморява всеки ден, и някак си ми се налага да я преглътна и да ги пусна тия всичките микроби, барабар с цялата помия по течението. Да се прибера вкъщи и да пия една студена бира на терасата, загледан в зеленината долу, ей така - за успоконие.

Да, но идва момента в който се насъбира твърде много помия, от тая дето през решетката не минава, тая същата дето си остава вътре и те разяжда като рак...ами иде момент в който ми се ще да се забия между всичките бацили и така мошно да се самовзривя, че край мен да е като епицентър на ядрена експлозия.

Садист съм бил ли? Ебал съм им мнението!

За пропуснатите шансове, в тирета

- Когато не си в непроходната амазонска, а в бетонната градска джунгла.

- Когато оръжието ти не е снайперистка винтовка, а собствения ти разум.

- Когато нямаш заредени муниции, а си зареден с идеен ентусиазъм и малко мечти.

- Когато върху теб не се сипе дъжд, а вместо това измежду облаците се покаже малко слънце

...тогава...

- Не бъди шибан чакал!

- Не бъди търпелив!

- Не преценявай ситуацията!

- Не чакай Момента!

- Бъди гадно егоистично копеле, бъди хищник!

- Мисли бързо човече!

И стреляй мамка му, стреляй без да мислиш. Шансът ти е по-голям.

Представа си нямаш, какво може да изпуснеш...

Fairplay

Отново е пролет над Бостън. 47 пътуваше с автобус на градския транспорт. Беше към един и пет, което беше и основната причина в автобуса да имаше още само трима души - влюбена двойка държащи се за ръце, и скитник, който здраво стискаше предмет увит в опаковъчна хартия. Навярно бутилка евтин алкохол. Беше къдрав, опърпан и не спираше да върти светлите си очи във всички посоки. 47 стоеше бзмълвен и гледаше през прозореца. На практика не виждаше нищо - стъклото беше запотено от хладния външен въздух, но това не му пречеше да се взира в малките капчици. Човек почти би могъл да чуе щтракането на мозъка му. Той проиграваше всяка слвдваща секунда в главата си. Автобусът спря и той слезе на спирката. Намираше се в центъра на North End и се отправи към Lynn St. Пристигна  на улицата и се запъти към голямата къща в края. Застана до задната врата и завъртя топката. Знаеше че е отключено, беше наблюдавал собственика цяла седмица - богато ченге, очевидно по-богато отколкото би трябвало да е един инспектор. Освен него в къщата живееше и по-младата му жена. Те спяха на втория етаж, а 47 си избра тъмен ъгъл в кухнята и зачака.

След около час се чуха стъпки, инспектора слизаше надолу към хладилника за чаша мляко. Той беше корумпиран, може би най-корумпираното ченге в участъка и напрежението не напускаше мозъка му. Той знаеше, че винаги е в опастност, имаше десетки случаи за които си беше затварял очите в името на няколко хиляди долара. Но беше стигнал твърде далеч, а не го осъзнаваше. Преди няколко месеца момиче беше пребито, обезобразено и насилено от две богаташки синчета. Извършителите бяха ясни на всички, най-вече на инспектора, особено когато му платиха колосална сума да си държи устата затворена.Случаят беше затворен, без перспектива да бъде подновен. Но никой не подозираше, че бащата на момичето беше влиятелен и богат бизнесмен и че сега имаше работа за Агенцията. 

47 кротко чакаше мишената си да влезе в кухнята и да си налее чаша студено, прясно мляко - навик от който мислеше да се възползва.

 Мъжът влезе и се запъти към бара, дори не светна - през прозореца се процеждаха няколко лунни лъча които му бяха достатъчни. Взе си чаша и я остави на плота, после извади картонената кутия с  мляко и си наля. Отпи голяма глътка и забеляза тъмен силует в ъгъла.

47 вече се беше прицелил и натисна спусъка. Ударника нацели взривателната капсула и барута в 45 калибровия патрон се възпламени. От огромното налягане медната глава се откъсна и полетя към инспектора. Заби се право в гръдната кост. Последва я втора, но прониза стомаха. Мъжът успя само да отвори уста преди да се сгромуляса на пода. Млякото се разплиска върху червеният му халат и почти изцяло се процеди през порестата материя. 47 се приближи, допря заглушителя в дясното слепоочие на ченгето и стреля отново, после спокойно излезе от къщата. Взе автобус от друга спирка, седна и затвори очи, знаейки, че малко хора биха се опитали да проведат разговор със спящ човек...

Chicago, Chicago that toddling town

Изкуствено езерце пред офис сграда в Чикаго...нетипично за септемврийския следобед безветрие. Водата е гладка като кубче топящ се лед в чаша малцово уиски. Всичко е тихо и спокойно, само в далечината едва се долавят писъците на сирена. Спокойна събота във ветровитият град. В езерцето се отразява фигура на мъж с цигара в уста и значка на колана, безгрижна физиономия с устни смучещи последният живец от фаса. Сякаш от никъде зад него се появи 47. Както винаги тих и хладнокръвен. След секунди лицето на телохранителя се удари в дъното и остана там безжизнено. 47 прибра гаротата и картата за достъп в сакото си, вървейки към огледалната сграда от която се виждаше дома на субекта. Наближаваше пет и мрака завземаше все повече и повече територия от догарящото слънце. Той отвори вратата с лявата си ръка, а с дясната стискаше дръжката на карбоново куфарче. Взе асансьора и се качи на 11-тия етаж. Разби ключалката на един офис със северно изложение, отвори прозореца и зае удобна позиция на бюрото. Както и очакваше-неговата мишена се завърна в 5:35. Развърза вратовръзката и свали сакото си. Остави чантата с лаптопа на масата и седна на люлеещия се стол на терасата с чаша мартини в ръка. 47 се усмихна самодоволно, седмиците прекарани в наблюдение изиграха ролята си. Той отвори куфарчето си и изкара от там частите на снайпера. Сглоби го за няколко секунди и сложи заглушител. Изкара от вътрешният си джоб сребристо сив патрон с титаниева гилза и го сложи в цевта след което погледна през оптиката.15 секунди тишина, последвана от тихо пукане причинено от рязко разширяващите се газове на възпламенения барут. Куршумът полетя към своята последна спирка. Беше с кухина,запълнена с арсеник задържан вътре единствено от капките восък с които 47 беше затворил върха.
Смъртта се заби в гръдната кост на чиновника и за част от секундата се пръсна на стотици парчета раздиращи органите му, правейки куршума непроследим. Отровата се разсея в района на сърцето и вършеше работата само на застраховка. В този бизнес няма нищо сигурно и 47 го знаеше. Чиновникът умря за секунда, не усети болка, не издаде стон. Единственият шум който се чу беше от падналата кристална чаша, разбила се в сивия мраморен под. Мисията беше изпълнена и на агента му се налагаше само да се измъкне през аварийния изход и да прибере остатъка от стоте хиляди долара - кървави пари пропити с греховете на чиновник, укриващ канал за трафик на хора. Беше тиха есенна вечер в Чикаго, а светът току-що беше станал по-добър, благодарение на злото.

"Things that I want" - by Max Payne

A smoke.

A whiskey.
For the sun to shine.
I want to sleep to forget.
To change the past.
My wife and baby girl back.
Unlimmited ammo and a lisence to kill.
Right then, more than anything I wanted her...

Sin

Тя потрепва на вятъра като последно листо на умиращо дърво. Оставям я да чуе стъпките ми. Вцепенява се, но само за миг.

- "Цигара?", прошепвам.
- Да, ще взема една. И ти ли се отегчи от тълпата, като мен?
- Не съм дошъл за купона. Дойдох заради теб. Наблюдавам те от дни. Ти си идеал за всеки мъж.
Не само лицето ти...
фигурата ти...
или гласа ти.
А очите ти. Всичко, което виждам в очите ти.
- Какво виждаш в очите ми?
- Влудяващо успокоение. Уморила си се да бягаш. Готова си да посрещнеш съдбата както трябва,но не искаш да я посрещнеш сама.
- Не...не искам да я посрещна сама.
Вятърът се наелектризира. Тя е мека и топла, почти безтегловна. Парфюмът й е сладко обещание, насълзяващо очите ми. Казвам й, че всичко ще се нареди; че ще я избавя от страховете й и ще я отведа надалеч. Казвам й... че я обичам...,следва прегръдка, дълга целувка...
...<тих куршум>...заглушителят превръща изстрела в шепот.
Държа я силно, докато си отиде. Няма и да узная от какво бягаше.
Ще взема парите за нея на сутринта...