Antichrist

Сега ще ти кажа нещо за твоя бог.

Той обича да гледа.

Обича и да се шегува.

Помисли.

Дава на човека инстинкти.

Невероятен дар, но какво прави след това?

Кълна се, че за собствено забавление...

за свое собствено, космическо безчувствено забавление създава забранителните правила.

Най-големият майтап във Вселената.

Гледай, но не пипай.

Пипай, но не опитвай

Опитвай, но не гълтай.

И докато вие се опитвате

да спазвате тези правила,

той си съдира извратения задник от смях.

Господ е темерут!

Той е садист.

Той е гаден хазяин!

Да го боготворя? Никога!

"По-добре цар в Ада, отколкото

слуга в Рая"...

из "The Devil`s Advocate"

Fatal sincerity

Докато небето се беше разпорило и валеше като из ведро аз бягах през този град, кръстосвах го свирепо. Претърсвах всяка улица, кътче по кътче. Всеки площад сантиметър по сантиметър. Не търсих заслон. Търсих теб...или търсих просто себе си. Търсих собствените си върхове. Търсих причината сред случките и знака сред жестовете.

Чудя се дали когато дойде бурята и светкавици се забиват под краката ми, когато дойде безжалостния порой...тогава ще бъдеш ли видян с мен от безмилостните очи, които съм измамила? А замислял ли си се колко даваш, вземеш ли нечия душа? Обзалагам се, че залозите няма да ти харесат.
Знаеш ли...виждала съм безупречни ангели да падат от зашеметяващи височини...защо си помисли, че си по-специален? Защо си мислиш, че не си просто следващия?
Убеден ли си, че знаеш точно какво искаш? Готов ли си да се жертваш? Готов ли си да ти бъде отнето всичко? Въоръжи се добре с кураж, инжектирай си търпение и глътни шепа обезболяващи преди да скочиш. Въоръжи се добре, защото тук няма кой друг да те спаси. Ако ръцете ти затреперят - скрий ги. Показвай ми само онзи поглед, скривай зад него всички чувства.
Знай, че вляза ли веднъж в теб, нещата никога вече няма да са същите. И когато си помислиш че си ме победил спомни си, че никога не си ме виждал да променям правилата на играта.
Повярвай ми, виждала съм диамантеното острие на болката и преди. Усещала съм как оставя парещи белези по вътрешностите ми. Калиха ме като стомана, между адов огън и полярен лед. Между тежкия чук и студената наковалня.
А аз...аз трябва да знам, че още мога да бъда себе си, когато съм с теб. Ако загубя пътя си ще се втурна и ще вляза в теб, във всяка артерия, вена и капиляр. Ще се вливам в камерите и ще се пречиствам в дробовете ти, докато не превърна и последната капка в отражение на съвършенството. Ако те имам за ден, ако те имам за нощ, ако пренебрегвайки себе си ти издам че си всичко за което съм живяла, ще те загубя ли завинаги в същия този миг?
Погледни в тези очи и ми кажи какво усещаш, от какво се нуждаеш...кажи ми какво чувстваш. И остави капките да се стичат по лицето ми, нека вали...

Първата крачка към безсмъртието...е да умреш

Слушай ме...ярката светлина която виждаш...това не е рая. Това е възпламенения барут от куршума който вече лети към теб! Искаш да избягаш? Внимавай!

Целият ти живот...като на длан пред теб. Стои и ти се усмихва. А ти недоволничиш.
Добър е, до последната капка. Добър е и няма да стане по-добър. Само твой е, и с всяка секунда края му приближава. Мислиш си че си в дупка, че не виждаш светлината? От мястото на което си дори не можеш да си представиш как изглежда дъното! Само след огромна катастрофа можеш да се преродиш в собствената си кожа, но да разхождаш съзнанието си по съвсем други пътеки. Само когато загубиш всичко ще счупиш оковите си и ще имаш свободата да направиш всичко, да направиш чудеса. Блажени са тези, които нямат нищо за губене.
Нищо не остава статично. Земята се върти и всичко се развива. Всичко се изчерпва и се срива, и се преражда.
Ти не си дрехите които носиш, не си и банковата си сметка. Не си колата, която караш. Не си символ за красота. Ти си част от цяло, ти си същата органична маса, разпадаща се материя, като всички останали. Когато не намираш силата в себе си гледаш нагоре и се молиш. На кого!? На бог!? Няма такъв, бъркаш адреса! Като загубиш нишката не гледай нагоре. Гледай навътре. Там е извора.
Предай се на себе си! Трябва да осъзнаеш, че някой ден ще умреш! Докато не го проумееш си безполезен. Безполезен за обществото, но най-вече за себе си!
Трябва ти шамар, толкова силен че да загубиш съзнание. А със съзнанието си и всички твои предразсъдъци.

§ § §

Отвори очи.
Добре дошъл в новия ти свят!
И помни: не те боли от шамара, боли те от просветлението...

Insomnia II

Казват че от безсъние не се умира. А дали се умира от нарколепсия?

При безсънието всичко е странно. Всичко е на една ръка и същевременно е адски далече. Всичко около теб е копие на копието на копието, всичко ти е ясно, бистро, но болезнено.

Когато не можеш да спиш си на ръба. Никога не си съвсем буден, никога не си съвсем заспал. Когато прекараш три седмици без сън всичко се превръща в опитност извън тялото. Виждаш друго измерение, не можеш да докоснеш нищо в него и нищо не може да те докосне. Цяла вечер мислите ти са разпилени във въздуха и диво обикалят стаята, въртят се над главатата ти. Задаваш си въпроси. "Буден ли съм?" ,"Спах ли изобщо?" Това е безсъние.

Сутринта се събуждаш и две шепи студена вода, разплискани по лицето ти са еквивалентни на литър кофеин. Мислите ти са все там, даже стават повече. Ставаш креативен...казват че когато караш с 300 км/ч пътят пред теб е вече история...имаш усещането че мозъкът ти се движи по-бързо. През главата ти минава безкраен ред мисли. От дизайна на ръбчето на сметаната за кафе, до горивните помпи на последната совалка на НАСА. И...нищо. Не запомняш никоя от тези мисли. Ако си записваш ключови думи, след време няма да ти говорят нищо. Ще са размити и нелогични. Опитваш се да се успокоиш с всяко дълбоко вдишване и издишване, но сърцето ти не те слуша. Продължава самосиндикално да се състезава с мозъка ти. Мислите ти завъртат торнадото в главата ти. Нищо не помага. Затваряш очи и си представяш Австралия. Но не, не си там за да броиш овце. Там си, в пустинята, за да броиш седмиците, дните, часовете и минутите, всяка секунда в която не си спал. Това е безсъние.

Трябва да спиш, имаш физическата нужда, вече изпитваш абстиненция. Затваряш очи и...се унасяш. Чуваш капка вода, падаща някъде на метри от теб. Чуваш я как пада, стряскаш се в мига в който се разплисква. Рязко и неволно се изправяш. Събудил си е в мига в който си заспивал. Това е безсъние.

Казват че от безсъние не се умира.

Малка блудна жена

Обичам преднамереността ти...начина по който накланяш глава встрани, когато се замисляш или си спомняш нещо...изглеждаш почти величествено. Дългите гладки крака, като на антилопа, а тази вечер си сложила високите обувки с металните токове. Тези същите, за които не ти пука колко шум вдигат или колко са неудобни...изглеждаш истински греховно.

Седим един срещу друг, вперили очи в очи, а светлината е оскъдна. Преливат се светлосенки и различни нюанси, но в един и същ цвят.

Тиха музика, саундтрак от "Какво искат жените", заема ролята на фон в миговете мълчание.

Знам, не обичаш да си сама навън с никотина, предпочиташ компания. Няма и да те пусна - и аз бих измръзнал от студ там, а ти...

Отваряш кутия тънки цигари и изваждаш поредния пирон, за да го забиеш в ковчега ... вдигаш и лъскава запалка с другата ръка, насочваш и двете към кървавите устни, като едновременно с това притискаш лакти към тялото си и повдигаш уж неволно стъклените си гърди, до момента в който последни милиметри от дантелата на оскъдната ти, черна рокличка успяват да ги задържат, преди да са се разлели.

Завърташ валячето на запалката и за секунди бензиновия пламък ми позволява да разгледам скулите ти. Тези скули, оформящи най-загадъчните тръпчинки. Понякога се гордееш с тях, друг път изобщо не си признаваш, че ги имаш. Като всичко което правиш...променяш правилата на играта, защото не можеш да си позволиш да изгубиш. Пагубно е, за теб и за егото ти. Егото, което преди нямаше, но придоби след онова разочарование. Единствените сълзи които съм виждал от теб. Изплака си душата на рамото ми през онези дни. Дойде ти в повече, добре си спомням. Намрази света, намрази всички, мразиш и себе си, но трескаво гониш тези мисли от синапсите на нервните си клетки и не признаваш пред никого, най-вече пред себе си.

Опъваш циграта и пращаш доза отрова право в белите си дробове, повдигаш глава и брадичката ти посочва тавана. В мига на блаженство

се откроява бялата ти шия в цялото си очарование. Миг по-късно издишаш синкав дим, изпълвайки пространството с ванилов аромат. Знаеш, че мразя цигарите, но какво мога да ти кажа? Отмествам поглед от теб към кристалната чаша. Пълня я за пореден път с моята отрова - осем годишна, изцедила всеки живец от белите дъбови бъчви в които е отлежала за да стане това, което е. Опитна и пареща, но някак обаятелна. Опиташ ли я, започваш да изпитваш нужда от нея. Като тебе, същата.

Пристъпваш с ореол, леко махаш с крилата си и тихо влизаш в кръвта. Ти си едно от най-лошите неща които могат да се случат на хората, но никой никога няма да си признае. Бавно и сигурно влизаш в живота им, храниш се с душите им, после се променяш. Когато всички бариери се вдигнат правиш всичко на малки кристални парчета и излизаш, този път не е никак нежно. След теб е трудно, почти непосилно. Пъзела е толкова сложен, че части от него ще останат завинаги хаотично разпиляни. Оставяш белези да напомнят че тук си била, незаличими следи, навяващи спомена за твоето присъствие. После обръщаш гръб и с грациозна походка правиш няколко крачки, и...спираш. Поглеждаш през рамо и се усмихваш дяволито. В силуета ти вече няма крила и ореол, сега има рога и островърха опашка. Отново извръщаш поглед и продължаваш наред към следващата жертва, без да погледнеш назад. Понякога ти е любопитно какво е станало с руините, но не го показваш. Научаваш каквото те гложди без никой да разбере, и егото получава поредната доза протеини, за да порастне повече.

Отпивам от чашата и бавно спускам бърбъна в себе си, за да си свърши отровата му работата качествено.

Репликите ни са почти двусмислени, надхитряваме се един - друг. Говорим остро, после гладко, до момента в който започнем да разреждаме всяка дума с лед.

Омръзна ми! С тяло на ангел и сърце на змия, за кой път нахълтваш за миг и изчезваш за вечност? ... за пореден, и всеки следващ те оставям да го направиш. Достатъчно с пословичностите. Този филм вече сме го гледали, дори сме го играли и перфектно му знаем края.

Слънцето ще се покаже след няколко часа, а утре ще изгрее без теб, така че...

§ § §

...сутринта е ванилова, следва поредното сбогом придружено от целувка по врата. Ще се видим отново в следващата епоха, дотогава ме забрави като стар куфар, а аз ... аз ще се опитам да направя същото.

Нощта на абсурдите

Беше някъде към девет, девет без нещо в лудницата. Тиха, спокойна вечер, след тих, спокоен слънчев четвъртък и всичко изглеждаше сякаш че и последващата нощ ще е такава.

"Така си мислиш ти, и група Съветски туристи!" - каза си S.

~~~

Няколко мига преди това Джоли си беше отключила входната врата и се оглеждаше в огледалото на асансьора докато той я возеше до петия етаж. Заби нетърпеливо ключа и завъртя 360° наляво. Ключалката щракна мъчително и секунда след това тежката врата разкри малко антре с купчина разпиляни обувки нетърпеливо чакащи разходка. "Ще почакате още" - помисли си тя и уморено се тръшна на леглото си,

захвърляйки очила, чанти и плеъри в пространството. Две премигвания по-късно съзря Фокс, говореща по телефона вън на терасата. Не след

дълго, втората каза дежурното ''чао'', подпали токчетата и с мръсна газ отпраши на работа. Какво се е случило с нея, след като тръшна вратата след себе си - историята мълчи.

~~~

Джоли се шмугна неуверено в другата стая, а там замислено се взираше в един LCD дисплей един "гений" на математическата мисъл, или

по-точно ленивец мислещ с часове по въпросите на математиката и в частност - защо подяволите са нужни интеграли при писане на бъгав сорс код...но това е от друга приказка.

Спогледаха се. Беше бясна. Ириса на очите й беше изпълнен с кървави жилки и само Съдбата беше спасила човечеството от нейния гняв.Засега!

След кратък разговор тя му сподели премеждията си, после кратко се засмя и леко се усмихна.

- "Пусни я нашата" - каза ехидно Джоли. Главата на един хард драйв трескаво започна да търси и след миг Тони Стораро запя култовия си хит "Седем пъти"

- Гладна ли си?

- Не но бих пила нещо.

"Мда, кола, бас ловя"- помисли си S, после огледа стаята "мда, колкото и да се оглеждам Хари Потър пак няма да го има, как да седна да пия бира сам сега..." - помисли си отново.

- "Не съм гладна но можем да хапнем спагети" - разцепи секундата мълчание Джоли.

Слязоха до магазина и взеха спагети и още неща.

Качиха се горе и установиха, че спагетите трябваше да се сварят, защото ако се ядат като чипс вкуса им малко куца.

Тя взе малка тенджерка и бързовар за кафе, а той имаше идея за лагерен огън на терасата, но добре направи, че не я сподели. Докато наместваше тенджерката и бързовара заедно с водата и спагетите, Джоли едва не изравни апартамента със морското равнище. Поклон пред модерното строителство и минутка мълчание за геройски срутените.

S сготви сандвичи с някакво месо - бързи, ефективни, вкусни и вредни - любимата храна на всеки мързелив студент. Джоли вече свари измъчените от бързовара спагети и сложи добавки на вкус, или по-скоро на цвят защото още не ги беше опитала. Нави няколко на изкривена вилица. Бяха със сирене и кашкавал. Опита ги. Вкусът им беше на гума...със сирене и кашкавал. Накара S да ги опита. С неухота и той ги пробва. Някъде зад него, японска батерия Тошиба подаде ток към евтин китайски часовник, дегизиран като кухненски шкаф, в резултат на

което най-дългата му стрелка отброи една секунда - достатъчно време за оценяване на вкусовите качества на спагетите.

- "Някой ден ще ти направя от моите спагети..." - закани се той и се нахвърли на сандвичите като валяк върху пресен асвалт.

~Кръц-хруп-хруп~

- "Отвратителни сандвичи" - пак той.

- "Ти...сериозно ли?" - каза с най-искреното съмнение Джоли.

- "Съвсем! Сухи, отвратителни, направо не се ядат. А тази салата...", и посочи купчинка завяхнала снежанка "...има толкова чесън, че Блейд и

неговите сребърни коршуми пасти да лапат, направо не дава да я вкусиш. Пари като 100 октанов бензин на кучешки задник. На часа ставам вегетарианец"

- Недей, човек на последния изпит основен въпрос беше “Дали вегетарянка може да прави свирки, нали не яде месо ” Скръб….

- Ами...скръб, как ли не - нали е патешко! /никаква цензура, направо съм засрамен/

~~~

- Пусни опера ! - раздра отново тишината тя

- К`ва опера те гони?!

- Пусни Павароти ти казвам … тази вечер е мъка…

- Аааа преди ти да се върнеш .. беше цветя и рози, хризантеми и жълт кантарион, босилек и...да, схвана идеята …

- Ама беше гладен , нали?

- Че сега не съм ли … !?

И действително вечерта беше скръб. Не, по-голяма скръб! Не, най-голяма скръб! Не, Глория без грим!!!...

Джоли се нареди на лаптопа и затърси във вбокс Павароти , но за 10 мин се заредиха едва 7 секунди от 4 минутната песен …

- Ааааа ама аз имам тази песен на лаптопа си - каза S … Джоли го изгледа тъпо …

- Сега ли се сети ! Пускай .. поне да има нещо дето да ни опява…, за тая манджа …силно трябва да е…

Последва поредната доза тишина, а S се сети за "17 мига от пролетта".

“Аааавеее Марииииаааа … ” - изпълнение на Кристина Ингланд … гледат тъпо в една точка, мигат на парцали …

- Бааааси деня …

Next track … “Bad boys , bad boys … watcha gonna do… “ донасяща фрагмети ентусиазъм и на двамата.

Джоли с ведра крачка и нещо като лунната стъпка, но напред, завря глава в хладилника. И след секунда победоносно стовари една бутилка Ром на масата.

- Ще се пие!, каза тя със звезди в очите, нищо че имаше две капки на дъното - съдбата е кучка, някой споменавал ли ви е?

- Ей, това е жена … сипи .. ай наздраве ..

“Blade II soundtrack” - Брутално !!

Той още беше гладен, излезе да си вземе джоб с бекон и завърза най-тъпия разговор от седмици насам с продавача. Прибра се и го изяде за секунди.

~~~

Май и двамата заспаха с усмивка, май това е най-вайжното. Или беше просто мото от реклама на бира.

'Цък' и прозорците на лудницата спират да привличат комари със светлината си. Часовникът продължава да трака в тъмнината, но никой незнае колко показва. Няма значение, нека да трака.

Great vengeance and furious anger

Някога ще ми писне от всичко.

От цялото шибано лицемерие по шибаните лица на малките лицемерни хора.

От всичката селска простотия дето ме изморява всеки ден, и някак си ми се налага да я преглътна и да ги пусна тия всичките микроби, барабар с цялата помия по течението. Да се прибера вкъщи и да пия една студена бира на терасата, загледан в зеленината долу, ей така - за успоконие.

Да, но идва момента в който се насъбира твърде много помия, от тая дето през решетката не минава, тая същата дето си остава вътре и те разяжда като рак...ами иде момент в който ми се ще да се забия между всичките бацили и така мошно да се самовзривя, че край мен да е като епицентър на ядрена експлозия.

Садист съм бил ли? Ебал съм им мнението!